Ако болката беше тухла, колко къщи щяхме да построим през живота си...Ако страхът беше залък, щяхме да нахраним целия свят...Така познати усещания, увити в съзнанието ни като змия. Колкото повече искаш да избягаш, толкова повече примката се стяга. Докато не те остави без въздух.
Блед, изстрадал, без сили и все пак трябва да продължиш напред. Затова ни е даден животът- трябва да го живеем и да дадем най-доброто от себе си. Докато примката стяга обаче е трудно. Парализиран от отровата на собствената си мъка, търсиш начин да се съвземеш. Знаеш, че трябва да се изправиш след като си паднал...иначе много лесно ще бъдеш ритан и унищожен. А малко ли си се борил дотук?
Когато най-малко виждаш смисъл да продължиш, тогава трябва най-упорито да го търсиш. И то не другаде, а вътре в себе си. Там има отговори за всеки въпрос. А ние често ги пренебрегваме-понякога ги търсим навън, понякога просто не ги чуваме, защото галопът на мислите и резонансът на емоциите ги заглушава. Затова сме и толкова объркани, защото даваме воля повече на разума, отколкото на сърцето. Толкова сме заети да мислим и премисляме, че забравихме да чувстваме!
В живота всяка минута е ценна. Затова стани! Сипи си чаша вино или чаша ароматно кафе, отвори прозореца и вдишай. Вдишай свободата! Днес е първият ден от остатъка от живота ти!
Деси Боцева
Коментари
Публикуване на коментар