Тогаз... защо?

 Гледам през прозореца прозрачен

бекрайната небесна синева,

а под нея светът невзрачен,

потънал в прах и самота.

Вият се облаци големи,

като пухкави, бели пелени

и носят се из въздуха поеми

за нашите планински висини.

Полюшват се дърветата с наслада,

сякаш чужди на голямата тъга,

животът е подпалената клада,

безпощадно отнемаща страстта.

А слънцето нали светлина е

тогаз защо гори с такава жар?

Сякаш безмилостно не хае

за живота на клетия жътвар.

Денят е светъл и сияен,

с утрото носи красота,

а после иде мракът безкраен

и нощта покрива ни с тъма.

Аз съм млаза, лекокрила,

събрала в едно добро и красота,

тогаз защо в себе си съм скрила

цялата човешка болка и тъга?

Деси Боцева